Страх от болести..Хипохондрия



Хипохондрията, или както е по-правилно да се нарича – хипохондричното разстройство, е психично разстройство, характеризирано с постоянен, страх за собственото здраве. Хората страдащи от хипохондрия са в постоянна тревога и притеснения, че имат сериозно заболяване, което все още не е диагностицирано. Те оглеждат телата си, търсейки симптомите на заболяване и приемат всяка нередност, независимо колко незначителна e, като симптом на страшна болест. Склонни са на самовнушения и си приписват симптоми, които всъщност не са клинично проявени при тях.

Характерни са постоянните огледи на собственото тяло и самодиагностицирането. Страхът и опасенията преминават за кратко след консултация с лекар, от когото получават уверение, че са здрави, след което страхът се завръща с твърдението, че заболяването е минало недиагностицирано защото докторът е згрешил. Много хипохондрици имат съмнения в професионалната компетентност на лекарите. Неспособността им да открият „заболяването“ само подхранва това предубеждение.

Състоянието може да стане тежко психологическо бреме и да влоши чувствително емоционалното състояние на хипохондриците. Стресът, породен от него, може да бъде изключително мъчителен. Всеки път, когато хипохондрикът чуе за някое заболяване, той започва да търси симпроми в себе си. Тежките случаи са особено мъчителни и изискват лечение от квалифициран специалист –, психолог или психотерапевт.

Разбира се за хипохондрията, както и за останалите тревожни състояния си има причина.С добра терапия за кратки сроков,е човек би могъл да се справи и спре да страда. В следващите редове бих искал да ви разкажа една интересна история, до болка позната от хипохондриците. Написана поедин забавен и не чак толкова сериозен начин от Дж.Джером.



Бяхме четирима – Джордж, Уилям Самюел Харис, аз и Монтморенси. Седяхме в моята стая, пушехме и се окайвахме един пред друг – от гледна точка на здравето си, разбира се.

Всички се чувствахме неразположени и това почваше да ни плаши. Харис каза, че имал от време на време такова силно виене на свят, че просто не знаел какво върши. Тогава и Джордж каза, че и той понякога имал силни световъртежи и просто не знаел какво върши в такива моменти. Що се отнася до мен, нещо не бе наред с черния ми дроб. Знаех, че черният ми дроб не е наред, защото неотдавна бях прочел едно дълго упътване за някаква панацея срещу чернодробни болки, в което подробно бяха описани различните признаци, по които човек може да познае кога черният му дроб не е наред. Бях открил всички признаци в мен.

Невероятно наистина, но просто не мога да прочета някаква реклама за специално лекарство, без да стигна до неизбежното заключение, че страдам тъкмо от болестта, за която се разправя в нея, и то в най-злокачествената u форма. И във всеки отделен случай диагнозата сякаш съвпада напълно с всички усещания, които съм имал до ден днешен.

Помня, че бях отишъл един ден в Британския музей, за да прочета нещо във връзка с лечението на някаква най-обикновена болест, която ме бе хванала – сенна хрема, ако не ме лъже паметта. Свалих книгата и прочетох всичко, което трябваше, после някак разсеяно запрелиствах страниците и почнах лениво да проучвам разни болести. Не помня вече какво беше първото разстройство, в което се задълбочих – някакъв страшен и опустошителен бич, уверен съм в това, – и още преди да прегледам набързо дори половината “предварителните симптоми”, бях вече напълно убеден, че съм хванал болестта.

Поседях тъй известно време, цял смразен от ужас; после отново запрелиствах страниците, но вече равнодушно, обзет от отчаяние. Стигнах до коремния тиф, прочетох симптомите и открих, че имам коремен тиф. Трябва да съм боледувал месеци наред, без сам да подозирам. Хрумна ми, че навярно страдам и от други болести. Намерих болестта на свети Вит и открих, както и очаквах, че съм пипнал и нея. Моят случай ме заинтригува. Реших да разчопля въпроса докрай и затова започнах по азбучен ред – прегледах “аденопатия” и узнах, че съм заболял наскоро от нея и че острата фаза на болестта ще настъпи след около две седмици. С облекчение открих, че болестта на Брайт ме е засегнала в по-лека форма, тъй че – що се отнася до нея – бих могъл да живея още доста години. Имах и холера – със страшни усложнения, а по всичко личеше, че съм се родил с дифтерит. Добросъвестно прерових двайсет и шестте букви на азбуката и можах да се убедя, че единствената болест, която ме бе отминала, е хронично възпаление на капачето на коляното.

Отначало това донякъде ме натъжи; то приличаше почти на обида. Защо ли не страдах от хронично възпаление на капачето на коляното? Откъде-накъде едно такова оскърбително изключение? Скоро обаче в мен надделяха други, не тъй алчни чувства. Като размислих, че имам всички болести, за които пише във фармацевтиката, престанах да бъда тъй себичен и реших да мина и без възпаление на капачето на коляното. Подаграта, изглежда, ме бе хванала в най-злокачествена форма, без сам да съзнавам това; а по всичко личеше, че страдам от общо разстройство на ензимите още от юношески години. Това бе последната болест в книгата и аз реших, че здравето ми не куца в друго отношение.

Седях и размишлявах. Струваше ми се, че сигурно съм много интересен случай от медицинска гледна точка и че бих представлявал същинска находка за една аудитория от студенти. Те биха се избавили от необходимостта да обикалят болниците по визитации. Самият аз представлявах цяла клиника. За тях би било достатъчно само да обикалят край мен, за да си получат след време и дипломите.

После се запитах колко ли време ми остава да живея. Постарах се сам да се прегледам. Измерих си пулса. Отначало изобщо не можах да го намеря. Сетне той заби просто изведнъж. Извадих часовника и почнах да броя. Преброих сто четирийсет и седем удара в минута. Опитах се да почувствам сърцето си, но не можах да го намеря. Бе спряло да бие. Сега, разбира се, съм на мнение, че трябва да е било на мястото си и да е биело през цялото време, но още не мога да си обясня как и защо. Потупах се навсякъде отпред, започвайки от това, което наричам талия, и свършвайки с главата. Потупах се отсам-оттам и по слабините и дори някъде нагоре по гърба, но нито долових нещо, нито почувствах каквото и да е. Опитах се да прегледам и езика си. Извадих го, колкото се може повече, затворих едното си око и се помъчих да го изследвам с другото. Видях само крайчеца му. Единствената полза, която извлякох от този опит, се сведе до още по-голяма увереност от преди, че имам скарлатина.

В читалнята бях влязъл като щастлив и здрав човек. Измъкнах се навън като същинска развалина.

Отидох да видя лекаря си. Той ми е отдавнашен приятел. Когато ми се струва, че съм болен, той измерва пулса ми, преглежда езика ми и разговаря с мен за времето, при това винаги безплатно; затова реших да го зарадвам и отидох да ме прегледа. “Всеки лекар се нуждае най-вече от практика – рекох на себе си. – Нека ме прегледа: ще натрупа повече практика от мен, отколкото от хиляда и седемстотин обикновени, нищо и никакви пациенти с по една или две болести”. И тъй, отидох право при него.

Кажи – рече той, – кажи от какво се оплакваш.

Няма да ти губя времето, драги мой – подзех в отговор, – да ти разправям за болестите си. Животът е кратък, а ти може да умреш още преди да привърша. Ще ти кажа обаче от какво не боледувам. Нямам хроническо възпаление на капачето на коляното. Не мога да ти обясня защо нямам възпаление на капачето на коляното, но истината е, че не страдам от тая болест. Имам обаче всички останали болести.

После му разправих как бях стигнал до този извод.

Тогава той просто ме разпъна върху кушетката и ме заразглежда отвисоко, после сграбчи китката ми, сетне ме тупна по гърдите, и то тъкмо когато най-малко очаквах това – една доста подла постъпка, ако питате мен, – а веднага след това ме блъсна с глава. Накрая седна, надраска нещо на едно листче, сгъна го и ми го подаде, а аз го сложих в джоба и си отидох.

Не го отворих. Отнесох го в най-близката аптека и го представих. Човекът го прочете и веднага ми го върна, казвайки, че не държи на склад такива неща.

Но нали сте аптекар? – възразих аз.

Да, аптекар съм – отвърна той. – Ако бях нещо по средата между смесен магазин и семеен пансион, може би щях да мога да ви услужа. Понеже съм само аптекар, срещам известни затруднения.

Тогава прочетох написаното, а то гласеше, както следва:

1/4 бифтек и

1/2 литър горчива бира на всеки 6 часа

1 разходка от 15 километра всяка сутрин

1 легло точно в 11 часа всяка вечер.

И не измъчвай мозъка си с неща,

които не разбираш!

Следвах тези указания с щастливия резултат – ако трябва да говоря лично за себе си, – че животът ми бе спасен тогава и пулсира в мен до ден днешен.

Но да се върна към настоящия случай и упътването за рекламирания чернодробен специалитет – аз безспорно имах всички симптоми, най-важният от които се свеждаше до “определено неразположение към всякакъв труд”.

Никакви думи не могат да опишат мъките ми по тоя повод! От най-ранно детство съм същински мъченик. Когато бях юноша, тая болест не ме оставяше нито за ден. Тогава никой не знаеше, че всичко иде от черния ми дроб. В онова време медицината не беше толкова напреднала и всички отдаваха болестта ми на обикновен мързел.

Ей, ти, малък некадърнико – казваха ми, – хайде ставай, та да свършиш нещо полезно!

Никой, разбира се, не знаеше, че съм болен.

Не ми даваха хапчета; удряха ме по главата. Колкото и странно да изглежда това, тия плесници често ми помагаха, поне за малко. Имаше случаи, когато само една плесница се отразяваше по-благотворно върху черния ми дроб, отколкото въздействието на цяла кутия с хапчета в днешни дни, и ме подтикваше да скоча начаса и без да губя нито минутка, да свърша работата, която ме караха да върша.

Всъщност това се случва доста често – простите старовремски средства понякога се оказват по-резултатни, отколкото цяла аптека с бурканчета и шишенца.

Седяхме тъй към половин час, описвайки болестите си един на друг. Аз обясних на Джордж и на Уилям Харис как се чувствам всяка сутрин, ставайки от леглото, а Уилям Харис ни разправи как се чувства, когато си ляга; и Джордж, който стоеше върху килима пред камината, ни изнесе същинско представление, за да покаже как се чувства нощем.

Джордж си въобразява, че е болен; но всъщност, между нас казано, той винаги е в отлично здраве.

В този момент госпожа Попетс почука на вратата, за да попита дали сме готови за вечерята. Тъжно се усмихнахме един на друг и си казахме, че все ще е по-добре да се опитаме да хапнем нещичко. Харис рече, че малко храна в стомаха често има свойството да прокужда болестта; и тогава госпожа Попетс донесе подноса, а ние насядахме около масата и хапнахме малко бифтек с лук и торта с ревен.

Трябва да съм бил много слаб по онова време; защото, доколкото си спомням, само след около половин час вече не проявявах никакъв интерес към храната – нещо необичайно за мене – и дори се отказах от сиренето.

Изпълнили това задължение, отново наляхме чашите, напълнихме лулите си и подновихме разговора около здравословното ни състояние. Никой от нас нямаше ясна представа, точно от какво страда; но по един въпрос всички бяхме единодушни – болестите ни, каквито и да бяха, се дължаха на преумора.

Нужна ни е почивка – заяви Харис.

Почивка и пълна промяна на обстановката – добави Джордж. – Мозъчната преумора е предизвикала общо разстройство на нервната ни система. Промяната на обстановката и пълната липса на всякакви поводи да напрягаме мозъците си ще възстановят умственото равновесие на всекиго от нас.

Джордж има някакъв братовчед, когото обикновено вписват в официалните регистри като студент медик; затова, без сам да ще, той говори донякъде като човек от лекарско семейство. :


"След четене на медицински книги на нас ни изглежда,
 че сме болни от всички болести".
                                                                            - Емил Зола




За консултация и терапия
Тони Добрев - 0988 71 36 68
Email: dobrevtonicvetanov@gmail.com 
www.tonidobrev.com

Коментари